Допълнителна информация
”Сичко коз” или… всичко за живота ни днес
Ревю на Радост Станчева
”Сичко коз” е дебютната книга на Милен Ганев – журналист с над 25-годишна практика във водещи национални медии, главен редактор на сайта ФАКТИ. БГ. Известен e основно на интернет аудиторията с многобройните си (подплатени с оригинално чувство за хумор) анализи и публикации по разнообразни теми.
Заслужава си да прочетете този особен и нестандартен сборник, събрал шареното творчество на автора: стихове, фейлетони и разкази, писани в периода 1991 – 2020 г. Завидно дълъг период от над 30 години, в който времето постоянно „шава” нанякъде: задъхано се върти на пълни обороти или върви привидно гладко и монотонно, или внезапно спира. Така стих след стих, разказ след разказ, „Сичко коз” събира в едно всичко за живота в България през тези динамични и шантави години…
Книгата започва с поезия. Но не очаквайте една „нормална” поезия, каквато обикновено сме свикнали да четем: нежна и лирична, лееща се в ритмични рими и извисяваща духа. Стиховете на Милен Ганев са опакото, криво огледало на живота днес. На живия живот тук и сега, в родната България. Затова и езикът на тази поезия е циничен и хъшлашки – точно копие на действителността ни през 90-те години на миналия век, когато са писани повечето стихотворения. Лирическият герой е т. нар. малък човек от улицата, който е фен на чашката и алкохола, често пътува с влак и обича да играе на карти в електричката (София – Зверино). Първият диалог на каре-четворката от раздела със стихове дава и името на цялата книга – „Сичко коз”. Народен и просторечен диалог, усмихнато римуван, който се чете на един дъх.
Следва вторият раздел на книгата – прозата, включваща разкази и фейлетони. Не се наемам да правя критически анализ кои текстове могат да се дефинират като „чисти” разкази или като „чисти” фейлетони. По-важното е, че това наистина е проза – и в буквалния, и в преносния смисъл на думата. Прозата на ежедневието буквално лъха от всеки ред: това е сивият, очукан, тягостен и несправедлив живот. На неговото хоро са се хванали героите му, и от това хоро просто няма отърване. Книгата завършва с едно такова зло, унищожително сватбарско хоро (разказа „Хоро”), което убива влюбения в алкохола Янко, и дори силата на неговата любов не успява да победи това зло.
И друго важно нещо: Милен Ганев умее да разказва кратко и да сбива мислите и внушенията в малко думи. Това е типичен „мъжки” разказ – лаконичен, без излишни фрази и обстоятелства. Затова и почти всички разкази са синтезирани в не повече от страница-две. И ще допаднат на всеки, който харесва точно този тип „мъжко” писане.
Колкото до тематиката на сборника, това са историите на обикновените „дребни” хора с техните „дребни” страсти. Авторът събира в прозаична галерия несретниците и нещастниците – мъжете от селото и от малкия град, които бачкат до мрак, пият до откат, събират се съзаклятнически в гадни мазета (пак за да пият), а понякога просто… умират в съня си. Подобни „елементи” не липсват и в столицата: професионален алкохолик продава семки в подлеза на НДК, а негов „колега” чете романа „Заеко, бягай” на Ъпдайк в огромно-мръсен апартамент на пъпа на София, под колоните на „Графа” (разказа „Подаръкът на Джони”).
Има и известна доза политика. Малка, но достатъчно запомняща се. Два интересни политически типа се кандидатират успешно в избирателните листи; единият става селски кмет („Кандидатът”), а другият – депутат („Нещастник”). Особено трагикомичен е провинциалният кандидат-кмет Трънчо Дудев, който след брутално пиянство все пак успява с помощта на „екипа” си да хване последните минути на крайния срок и да си подаде документите в избирателната комисия.
Върхът на политическата тематика е фейлетонът „240”. Една ярка съвременна гротеска, която почти няма аналог в най-новата ни белетристика. Авторът чертае една кошмарна картина: България се е превърнала в разграден двор, в бивша държава, ограбена от европейските си „благодетели”-кредитори. Още първите изречения директно ни хвърлят в зоната на черната фантастика. Или в зоната на съвременния хорър – преценете сами:
„Те бяха останали 240. Всяка партия имаше по един депутат – нейният лидер и единствен член. Народът беше хванал нанякъде. Кой нагоре, кой – навън. Народните представители живееха в хотела срещу Парламента. Това бе останало от територията на страната – няколко хиляди жълти павета. Останалото бе заложено срещу заеми и изгубено… Депутатите гласуваха сами за себе си и се преизбираха. За национален празник се обявяваше датата на последните избори. Жените-депутатки готвеха и перяха. Опъваха прането по оградата на паметника на Цар Освободител… Наливаха се с каквото им падне. Някои лющеха белот и псуваха свирепо. Хеликоптери на ООН им хвърляха сертифицирани биохрани и екопиячка. Европейските банки продължаваха да дават заеми на бившата държава. ”
На поредното заседание председателят на Парламента съобщава две новини – добра и лоша: „Добрата е, че получихме транш по оперативна програма „Изчезнал електорат”. Лошата новина е, че това бе последният транш. ” Депутатите приемат съобщението хладнокръвно. После продължават с избора на нов президент, премиер и кмет. „Имената ще уточним в хотела, успокои заседаващите парламентарният шеф. Чу се консенсусна въздишка на облекчение. ”
И така, преливайки от пусто в празно, „народните избраници” доволни продължават дейността си… А на нас, читателите, не ни остава нищо друго, освен да се молим тази политическа гротеска никога да не стане реалност.
Внимание заслужават и илюстрациите, дело на художника Димитър Маринков – другото визуално лице на сборника. Рисунките на художника могат да се „четат” и като самостоятелни произведения на модерния сюрреализъм, допълващи по изразителен начин самите текстове.
И въпреки тъжно-смешните преживелици на героите, въпреки човъркащото чувство за хумор на Милен Ганев (което си е вид черен хумор и нагарча като цигара без филтър), все пак… „основната идея на сборника е да забавлява този, до когото достигне. Смей се на воля, скъпи читателю”, казва авторът на „Сичко коз”. Лично аз повече размишлявах, отколкото се смях, но получих стабилна захранваща доза за ума и сетивата… И в крайна сметка наистина ми беше интересно с тези шантави текстове в ръка…
Опитайте и вие.
